навън зимата е тoку на прага и засилващото ми се желание да я поканя най-сетне да влезе ми припомни, че пазя едни снимки от това пътуване, които така и не са видели още бял свят. специални снимки. особени.
много след като това пътешествие приключи си дадох сметка какъв невероятен късмет сме имали. три нощи в Saariselka – три нощи, окъпани в северно сияние. безоблачни и пълнолунни. неземни.
наскоро един колега ме попита – защо го правим? имаше предвид доброволното и безкористно участие в разни структури и занимания на камарата на архитектите, всичките почти обречени на неуспех още в зародиш.
не зная какво му отговорих, но помня добре какво си мислех – за да не забравям.
да си напомням какво означава да си архитект и да не забравям колко отговорност и отношение трябва да стои зад това.
някога, отдавна, архитектите в българия са били това, което са навсякъде по света. и обществото ги е възприемало и оценявало като такива.
после, не съм савсем сигурна кога, може би във времената на прехода, а може би и преди това, са забравили. забравили са ролята си, и единственото, което е останало в отношението им към професията, е, че тя е източник на доходи.
обществото сега ни възприема точно като такива – занаятчии, които си изкарват хляба с труда си. толкоз!
даваме малко и получаваме колкото заслужаваме – малко.
промяната на такова статукво би била трудна. промяната започва с промяна на даващия, а не на получаващия.
тя трябва да тръгне от Нас, ние да се отнасяме към работата си подобаващо, с всичката обич и отговорност, която заслужава. без да пестим труда си, без да пестим времето и енергията си. и може би, малко по малко, имаме шанс да отвоюваме обратно мястото си в обществото, което сме отстъпили без бой…
ако ходите в Норвегия – взирайте се внимателно в най-подробните карти и избирайте онези пътчета, нарисувани с тъъъъъъънички бели линии; най-хубавите места, най-неочакваните гледки, безлюдни, недокоснати, приказни.. са там, където няма лесен достъп, потокът от туристи учтиво е отклонен в някой 20-километров тунел, а кемпърите и караваните или трудно минават, или просто им е забранено; ГПС-то настойчиво ще се опитва да ви прекара от всякъде другъде, но не и от там, а първите два завоя винаги ще ви изглеждат сякаш сте сбъркали пътя и това е алея за колоездачи…
предната вечер бях толкова ядосана на HERO-то, за дето не прави снимките, които аз бих правила с апарат в ръка, че сутринта дори не го сложих… всъшност, бях ядосана, че не мога да карам и да снимам едновременно; не и с мотор; не ходете с мотор в Норвегия, сериозно… HERO-то изобщо не ми е виновно, за миниатюрния размер, който има и предвид абсолютната ми ненамеса в неговото снимане, всъшност прави фантастични снимки; има места по света, където на сто километра няма за какво да си вдигнеш обектива… а Норвегия си заслужава всеки кадър, във всяка секунда, на където и да се обърнеш, с каквато и техника за снимане да разполагаш.
така, първите кадри от деня са Twindefoss, малко след Voss, високо в планината, която разделя Hardanger от Sognе
едва подминали Odda свиваме в дясно и тръгваме отново нагоре по склоновете над водите на фиорда в преследване на едно особено скално образувание, наречено Trolltunga, или „тролски език“; в началото на миниатюрното пътче има 5-6 знака, все казващи, че нещо не може и е забранено… докато се чудим, срещу нас слиза рейс (през целия път после се чудих как изобщо е минал…) и това бързо решава въпроса.
вали-не вали, днес пътят ни продължава; първо, обаче, ще минем отново Lyse с тънката надежда, че облаците са се вдигнали достатъчно да ни позволят да се насладим на малко повече гледка от горе.
ето как изглежда самият път (visitnorway.com има невероятно подробни топографски карти на цяла Норвегия, живи и здрави да са норвежките геодезисти!)
серпантината качва 650 м. в рамките на около 6 км, като в долната й част, понеже скалните стени са почти отвесни, изкачването е в тунел, прокопан дълбоко перпендикулярно на склона; освен по вода, този път е единствения начин да се стигне до Lysebotn и зимата е затворен; от седалката на мотора завоите изглеждат така
бързо се измъкваме от Stavanger и пътят ни започва да се извива нагоре покрай безкрайните езера; на третото спиране за снимки осъзнавам, че никой, ама никой с афинитет към фото-обектива не бива да ходи в Норвегия с мотор! ако спираме толкова често, колкото ми се иска с фотографска цел, 2 години няма да ни стигнат да покрием трасето, което ще преминем за идните две седмици…
