NZ 2016/17 – 01,02 hills

Posted: януари 14th, 2017 | Author: Gergana Milusheva | Filed under: fun, trips and notes | Tags: Hobbiton, New Zealand, Taupo, Te Puia | No Comments »

2016.12.21

мислехме си, че знаем къде е Нова Зеландия – дълбока заблуда!

Нова Зеландия е много, ама много далече; единственото по-далечно място от нея с отправна точка милата ни татковина са Великденските острови, но ние за сега нямаме планове да стигнем до тях (e, засега…)

накратко – островите се намират точно на обратната точка на кълбото, разликата в часовите пояси е 11 часа; стигането до тях отнема 2 дни, поне 3 полета и над 24 часа летателно време, което, както и да го гледаш, тотално разбърква всякакви видове цикадни ритми и някак кардинално разделя преживяването там от останалия живот – дори само заради времето, прекарано в самолети и международни летища:

„празно“ време, време на пауза.

2016.12.23

та след една такава пауза от два дни и половина кацаме в Оукланд

на картата има по две наименования – едното е на официалния английски, а второто – на също толкова официалния маорски; всъшност – ако имаше наименование на някой от измислените от Толкин езици – вероятността да бъде разбран е значително по-голяма, отколкото маорските му съответствия, защото езикът на първите заселници е почти мъртъв, въпреки правителствените напъни за опазване и идентичност – едва 9% от маорите говорят маорски – или всичко на всичко 30 000 души.

маорското име на Нова Зеландия – Aotearoa – официално се превежда the land of the long white cloud – земята на дългия бял облак

бързо се сдобиваме с превозното средство, което ще ни бъде повече от дом през идните 18 дни:

и право към най-близко разположената забележителност – Hobbiton.

въпреки, че Нова Зеландия стана известна туристическа дестинация покрай екранизациите на Толкин, а моето въображение е предразположено от ранна детска възраст към асоцииране със Средната земя – някак не можах да свържа това, което ще видим през идните дни, с Властелина; голяма част от въображаемия свят на Толкин произтича от Старонорвежката митология и Калевала, а те по някакъв начин не се връзват със странните земи, които лежат пред нас и тяхната история.

когато стигаме до Hobbiton movie set (надписан прилежно с кафява табелка на всички отбивки, водещи към него) – мястото вече не работи; околността има странни, да не кажа не-земни хълмисти форми и е лесно да си представиш защо Графството се намира точно тук; когато се върнем утре сутрин, ще установим, че туровете са букнати за дни напред и в крайна сметка ще се откажем изобщо от разглеждането му, но сега залеза над хълмовете изглежда … като обещание за приказка, разказана от Толкин.

2016.12.24

поемаме от hobbiton на юг и скоро осъзнаваме, че Графството всъшност е навсякъде.

идеално оформени меки зелени гърбици, като излязли от детска рисунка; приличат на един особен вид пасторални картини, романтично приповдигнати, които като ги видиш – знаеш, че това не може да е реално; твърде идеално е, твърде picturesque, твърде… знам ли, не-истинско

и абсолютно неоправдано геоложки-еволюционно, поне за моите представи – тук е момента да помоля де що има геолози – да дадат разяснения за тая странна геоморфология.

движим се доста време през зелената утопия, като пътчето ни ту прави плавни зиг-загчета между хълмчетата, ту ролър-коустър вертикални гърбички, когато най-неочаквано финишираме при това:

а това са си гейзери, ма савсем истински, с миризма на сяра и вулканичен пейзаж; само дето изглеждат като изрязани от друго място и някак вмъкнати в пейзажа, като кръпка, направена с грешно парче плат.

мястото се казва Te Puia

малко картинки за произхода на подобни места

и, разбира се, кални бълбукащи чудесии, произвеждащи така лелеяната за козметичната индустрия силициева кал

успоредно с разходката между гейзери и mud pools (прилежно оградени с оградки и надписи – „забранено“) мястото предлага и маорско представление, което започна със заплашителен танц на ей тоз младеж, придружен с викове и плезене

продължи с общи песни

и завърши с „игра с публиката“

маорите, всъшност, не са никакво местно население, както вероятно си мислите

те са полинезийци, пристигнали на островите някъде около 1280 г. – тоест няма и 400 г. преди Абел Тасман да „открие“ Нова Зеландия през 1643; вероятната им пра-родина е о.Самоа или околностите, макар техните предания да я именоват Hawaiki, като споделят общи черти и език с останалите обитатели на Полинезия и Микронезия.

и са големи; ама буквално

не знам какво в начина им на живот е определило толкова едър ръст и костна структура, но дори по времето, когато за първи път са стъпили на островите средния ръст на мъжете е бил 175 см., което си е направо гигантско; и сега са си такива – едри, широки, пухкави и малко тромави за съвременните разбирания.

традиционното за Нова Зеландия ръгби (вместо футбол) идеално им пасва и изобщо не е случайно, че ръгби-срещите започват с маорски haka – сплашващо плезене и крещене в заплашителни пози.

всъшност маорите са се претопили изключително бързо и почти безболезнено, приемайки с желание нововъведенията на англичаните; едва преди 20 години в държавата е започнала целенасочена политика по „опазване на културното наследство“ и възраждане на езика, който по това време вече е бил почти мъртъв.

следващата ни спирка са подобни гейзери на отстрещната страна на малко езеро

Korako

в Нова Зеландия достъпът до почти всички подобни места е платен, по простата причина, че те се намират на частна територия; този факт леко ни дразни и решаваме, че ще останем да се любуваме на езерото само от тая му страна

по пътя ни напред е отбелязан този водопад Huka falls

фазанче, разхождащо се покрай пътя

и следващите гейзерни образувания с гръмкото име Craters of the moon

през мястото има дървена пътечка, защото земята е нестабилна; през цялото време от главите ни не излиза кънтящата и вибрираща земя, по която ходихме при Железните планини в Исландия, без ограждения и предупредителни табелки…

и тук цялата долинка изглежда като съшита от друго място; контрастите на растителността, която я огражда:

кратерите са разположени над езерото Taupo, а в далечината се вижда и съпътстващия вулканичен конус

от другата страна на езерото офнитофилското ми око съзира ей тез фубавци да плават покрай брега

Нова Зеландия е птича земя

до стъпването на европейците на островите основния животински вид е бил птичи, като бозайниците са били ограничени в изключително малко и слабо развити популации – няколко вида прилепи.

птиците на острова са много и голяма част от тях са ендемични; разбира се, заселването е нарушило естествената среда на това биоразнообразие и в момента държавата всячески се опитва да опази екологичното равновесие, като това включва повсеместното избиване на малки бозайници – като опосуми, таралежи, зайци и други подобни, внесени на островите от европейците; всъшност първите опустошители не са били европейците, а маорите – когато са населили островите, на тях са живеели 6 вида огромни пилета, подобни на щраус, нелетящи, които са били изядени до крак (или крило – както ви допада повече) в рамките на първите сто години човешки поселения; 300 години по-късно първите кораби са донесли плъхове, зайци, овце и всякакви подобни животинки…

тия черни лебеди също са ендемични, макар в последствие хората да са ги разнесли и по други места като декоративна птица.

птиците на острова не обичат да летят и определено се чувстват като у дома си; често виждахме някое пиле да крачи, пресичайки пътя при приближаването ни и да разпери криле само, ако малките му краченца видимо нямаше да успеят да го пренесат до отдругата страна достатъчно бързо, че да избегне контакт с возилото ни.

горните снимки са резултат от доста близък контакт с лебедите.