JAPAN 2015 – 04 Tokyo
Posted: декември 26th, 2015 | Author: Gergana Milusheva | Filed under: around the world, trips and notes | Tags: Japan, Kisho Kurokawa, Tokyo, Toyo Ito | 1 Comment »2015.10.05, 10, 11 Tokyo
архитектурата е пряко отражение на обществото.
не само че директно може да се съди за особеностите на едно общество по нея, но могат да бъдат проследени и тенденциите в неговото развитие като се проследи развитието на архитектурата назад в миналото; а тя остава, за щастие, и каквото и да говорят историците – тя е видимо и неоспоримо доказателство.
това да си архитект просто ти дава инструментите, с които да четеш по нея… хаха, и това го казва човек, който винаги е недолюбвал историята и историческите дисциплини!
разходката ни в Токио не можеше да не включи и няколко световноизвестни примера на архитектурата в Япония – известни с грандиозността си проекти, които в същото време – бидейки с обществена функция – няма как да избягат от необходимостта за създаване на обществено пространство…; първият се намира до сами цетралната гара на Токио – Tokyo International Forum
по времето, когато бях студентка, този титаничен форум обикаляше славно всички подиуми на архитектурната общественост; и до днес това е най-голямата свободностояща стъклена менажерия.
всъшност сградата е нещо средно между конгресен център и център за изкуство – или, иначе казано, аналог на НДК; централният обем, изцяло отворен за преминаване, представлява стъкленица с вретеновидна форма със стъклен покрив и една изцяло стъклена фасада и е едно от най-публичните публични места, които видях в Япония.
вероятно, защото архитектът не е японец, а аржентино-уругваец от Ню Йорк.
на снимките, за съжаление, не може да се види фантастичния гръбнак на кит, който виси във въздуха над това титанично пространство – в момента под него е опъната някаква мрежа с неясно предназначение; тук може.
цялото протежение на вретеното може да бъде обходено посредством две такива рампи – едната откъм затворения обем, другата – продължаваща във въздуха покрай стъклата; и ако не страдате от агорафобия и страх от високото – може и да пресечете титаничния обем на вретеното през средата по ей такива мостчета:
стъкленицата е обърната към малък озеленен площад, затворен от другата страна от основните зали на комплекса, до които се стига от под площада; всъшност изключително показателно е, че площадът е вътрешен за сградата, а не се намира ПРЕД нея, обърнат към транспортната артерия – там бихте го намерили, ако сградата беше позиционирана в която и да е от западноевропейските столици, в щатите, в латинска америка или дори в австралия; но не и в азия… на него има обичайните за един площад екстри – дръвчета, пейки, свободен обем, позволяващ събирането на повече хора… но не и хора.
само тук там се виждаха японци да го пресичат забързано…
цялото място лъха на западна цивилизация и стои някак странно на това място, неразбрано и неосъществено в основния си замисъл; не че бих могла да предположа как изглежда или функционира обществено пространство, което да не е чуждо на Япония…
продължаваме преследването на архитектурни шедьоври и някак неусетно стигаме до следващия – сграда, която е толкова съществена част от световната архитектурна история, колкото павильонът на Мис Ван Дер Рое в Барселона.
предполагам разбирате шока, който изживях при вида й (между другото, за малко да я подминем в тъмното)
Kisho Kurokawa – Nakagin capsule tower
а сега мрънкайте за къщата с ягодите де! 😉
ще кажете – на кой му пука за образци на съвременната архитектура, пък били те и шедьоври? и веднага ще ви опонирам – павилионът на Мис е реконструкция от нула, тоест възстановка, съществуваща, защото някакви хора са решили, че въпросният шедьовър е достатъчно шедьовристичен, че да е важно повече хора да могат да се докоснат до неговата гениалност; атомиумът в Брюксел отдавна щеше да е разрушен и премахнат, ако не беше магнетичен и притегателен за стотиците посетители на столицата на Европа; при скорошно посещение в Дюселдорф имахме щастието да влезем в две прекрасно запазени жилищни сгради на Мис, които сега съществуват като галерии – уау….; при последното ми посещение в Копенхаген, увлечена от историята на Арне Якобсен, попаднах на една мъничка негова бензиностанция (която и сега си функционира като бензиностанция), при вида на която в главата ми изникна образът на Архитекта от Изворът на Айн Ранд по най-пълнокръвният възможен начин… бензиностанцията грееше в своята простота и гениалност; преди години, минавайки покрай Марсилия, си бях наумила да спим в Марсилската единица на Корбюзие, превърната в хотел – оказа се, че всичко е резервирано за месеци напред… и вярвайте ми, ако това бижу беше поддържано и функциониращо като хотел – изобщо не бих се замислила при избора на място, в което да отседнем по време на престоя ни в Токио.
нямам обяснение, нито пък мога да предположа каква е причината за подобно занемаряване, особено предвид факта, че сградата е призната за значима и важна в световен план, а Кишо Курокава е носител на Прицкер; за пореден път европейската ми същност се удря в стената на азиатския начин на мислене без ни най малък изглед да я прескочи.
опитвайки се да открия ето това приказно нещо
Tower of wind – Toyo Ito
пред централната гара в Йокохама, попаднах на
аха, сградата си е там, малко трудно се различава, защото …е цялата обрасла в дървета и не свети изобщо?!?…
разсеяно пресичаме части от Токио, отправили се към следващата си цел; минаваме през огромно гробище в центъра на мегаполиса, разсечено от транспортни артерии; да приемем, че не са поискали да го преместят или премахнат по религиозни причини – как тогава са прекарали пътя през него?…
следващата ни спирка отново е сред групата „архитектурни шедьоври“, Kisho Kurokawa
ченето ми увисна малко след като подминахме горния надпис и си остана в долна мъртва точка през по-голямата част от времето, през което подскачах напред назад из сградата.
негово величество – входът! помещението в средата на огромната овална козирка е… гардероб за чадъри
ма хайде да влизаме вече
нагоре по ескалаторите, водещи към надлъжните галерии, от които се влиза в същинските изложбени пространства
това място определено нямаше усещане за Япония и в същото време не стоеше не-на място; напротив; деня, в който бяхме там, всичко беше отворено за посещение безплатно (?!?) и не бих могла да кажа, че не беше посещавано; Tokyo National Art Center – японският пазител и разпространител на изкуството – под егидата на Японската държава – работеше по предназначение.
къде е противоречието ли?
дълбоко вярвам, че архитектурата, в нейния master-вид, Е изкуство; дори е повече изкуство отколкото, например, изобразителното изкуство; защото може да залее всичките ви сетива, дори да не се заглеждате в нея целенасочено (както в картина, примерно) – може да ви накара да се по-Чувствате по един или друг начин, може да ви побият тръпки, да ви омиротвори, да ви уплаши, да ви възвиси… при това без да се изисква да правите нещо повече от това да сте… заедно с музиката, може би, тя е измежду ония проявления на човешката култура, които могат да въздействат на подсъзнателно ниво; на всички; на целокупното човечество, независимо от възраст, образование, раса, пол, религия….
добрата архитектура трябва да бъде пазена и съхранявана за поколенията; така, както пазим и съхраняваме Мона Лиза, Мислителят, Деветата Симфония или „Хаджи Димитър“
опитайте се да излезете от павильона на Мис гневни…
Япония е майка на едни от най-големите майстори на архитектурата на съвремието ни; официално – цели 6 – и ги възприема като национални герои; а често се отнася с работите им по-зле от мащеха… (за странните взаимоотношения в японското семейство ще ви разкажа малко по-натам); спомнете си Акира Куросава – изпратен в изгнание и немилост от същата мащеха?
странно позната недалновидност…
потегляме към следващата архитектурна точка в Токио – този път галерия, на Toyo Ito.
галерията се намира в малък градски парк и, като всички паркове в Япония, той е внимателно планиран и регулярно обгрижван
за съжаление мястото не работи, тъй като точно в момента сменят експозицията и подготвят изложба на … Франк Гери!
в края на паркчето се натъкваме на по американски открита зелена площ – използвана също, по американски:
влиянието на американската култура, всъшност, може да се прочете на много места в днешна Япония – желание за наподобяване и сляпо следване на моделите на нация, пуснала 2 атомни бомби над острова?
в Япония никой не говори директно за американците; никой не проявява открито и следа от омраза и негативизъм – отношението е по-скоро тип „хубаво или нищо“; поне на повърхността; наскоро японският премиер се извини (!) пред американския сенат за случилото се в Пърл Харбър (където са загинали американски военни); и сенатът му ръкопляска бурно; не съм чувала който и да било американски политик (или не-политик, в това число) да се е извинявал на японския народ за Хирошима и Нагасаки (където са покосени основно цивилни, при това за поколения напред), когато и да било.
днес японците имитират американските модели
и „имитират“ е точната дума.
до неотдавна по улиците на Япония е можело да ви заплюят само затова, че сте не-японец; един татко с две дечица в метрото се премести в другия края на вагона, за да не седи срещу нас; в същото време в безбройните заведения на Япония вече звучи западна музика и не отказват бакшиш, Starbucks са навсякъде, а японците пият повече американско кафе, отколкото зелен чай; Япония е дървена и двуетажна, а центровете на градовете са пълни с небостъргачи и молове…
стена. чужда. неразбираема.
следва…
[…] следва… […]