Malta 03 – Etna

01.04.2010

отваряме очи,  Етна е все така непоколебима срещу нас, а гледките от хотела – все така умопомрачителни

закуска, багажа по моторите, стартер и – нищо… единия мотор мълчи като пукел! бързи ремонтни дейности, момчетата се щурат нагоре-надолу

и след половин час неуспешни опити – младежът от рецепцията, костюмиран, пристига с пластмасово куфарче с кабели за ток, надписани, подредени, прошнуровани …

потегляме

пътят ни към вулкана минава покрай местна забележителност – тясно ждрело от бързо застинала лава; брошурките изглеждат обещаващо, а и кадрите на Добри от Ирландия ме карат да очаквам приказни форми…

пътят до долу е затворен, успяваме да видим само това, макар че си плащаме доволно за вход..

леко ядосани сгъваме цирка и поемаме към главната цел; пътчето минава през сициалнски селца

след последното населено място пътят нагоре изглежда така

обратните завои са надписани и обозначени, асфалтът е безупречен, ние сме единствените на пътя и, за наше щастие, сме на по 2 гуми!

……

пристигаме в подножието, пътят свършва

Николай показва как е стигнал до тук

от тук до под кратера има лифт, който не работи… (сигурно е от датата! втори път за днес…)

хващаме наобратно по перфектния асфалт между застиналите потоци лава

кратка справка за правилната посока

последен поглед нагоре

и газ към Поцало, че гоним ферибот; пристигаме час по-рано, пием по кафе и скоро сме натоварени;  прекрасна лодка – бърза, луксозна, английски мениджмънт (и английски цени), за моторите има специални укрепления

пристигаме в Малта по тъмно… ъъъъ, и всички карат НА ОБРАТНО! свиква се (почти), но в началото шокът е колосален, особено в кръговите, които са в изобилие и също се въртят на обратно.

следва

Malta 02 – Sicily

31.03.2010

ставаме с изгрева, просто така; от стаята се вижда морето на изток и слънцето приятно ни погъделичква в леглата…

през улицата

закуска, блажено кафе на терасата и обратно в скафандрите

верните ни кончета

съсредоточено връзване на багажа

денят ни започва със спирка на пристанището на Катания, за да се сдобием с билети за ферито към Малта

и поемаме към Етна; по пътя спираме до този пушек

това нещо се яде, ако се чудите; не разбрах какво е всъшност, нито как се казва, а докато сколасам да извадя фотото момчетата вече бяха омели онази част от него, която всъшност става за ядене…

стигаме до градчето Castellmola, удобно приседнало точно под вулкана

присядаме и ние, след като успяваме да се загубим по единствената му улица (единствена, ма пък с какви завои…)

групата отново се събира

и продължаваме да катерим нагоре; скоро стигаме до тази площадка

и моментално се отдаваме на фотография

кратко съвещание – предложението за нощуване тук някъде се прие с пълно единодушие (на никой не му се мърда от тая гледка!) още един тигел до най-горе и бързо си намираме правилния хотел – гледката от стаята и … абе, от всякъде всъшност, е

странно усещане – Етна силно доминира над пейзажа наоколо с измамно спокойствие и блаженство; лава до тук няма как да стигне, това е първата мисъл – а мястото, на което се намираме, няколко пъти е било обезлюдявано от силно отровния пушек и вулканична пепел…

моторите са паркирани, ние – преоблечени, седим в местно кръчме, а слънцето се опитва да залезе над Етна

следва

Malta 01

29.03.2010 неприлично рано сутринта – ОМВ-то на околовръстното

другите двама – Мони и Владо, вече ни чакат

кафе, бензин, малко никотин и всичкия ентусиазъм на света – кръвта ни ще закипи всеки момент, чакали сме цяла зима; сезонът в София още не е открит, температурите са 15-16, но там, накъдето сме се запътили, прогнозите предвещават слънце.

днешният маршрут – София – Сандански – Солун – Игуменица, 650 км. основно нови гръцки магистрали

до този момент и двамата (аз и Ники)  не сме минавали повече от 250 за един ден, да не говорим, че общия ни стаж на две гуми е не повече от 2000 км.

началото е пълно с открития:

предишната вечер, при събирането на багажа – повторихме упражнението около 3 пъти, като всеки път количеството му намаляваше с по нещо, докато накрая чантите щастливо се затвориха почти с пукане по шевовете (ха, до сега допълнителния пуловер никога не е притежавал на Паджерото! за вафли и минерална вода и дума не може да става…);

на границата Трябва да си свалиш каската (което дори не ти хрумва);

плащането на пътните такси на магистрала с мотор е майсторство, което се придобива с мноооогооооо практика

носенето на големия фотоапарат, ваденето му от багажа и прибирането му е Ултра досадно, добре, че колегите носят сапунерки в джобовете

гръцките бензиностанции са най-мизерните в Европа и, дори да са на някоя верига, има прилично голяма вероятност някой да си е говорил с помпите и броячите им от близо…

това не успява да помрачи ентусиазма ни, а и последните 200 километра преди Игуменица минават през приказна планина с великолепни пейзажи; в тунелите носовете ни се смръзват

слизането на магистралата към средиземно море е великолепно! (няма снимки! – мммдааа, ръцете ми са заети с управление на двуколесното, а не може да се спира за щяло и нещяло… мислено си обещавам да снимам на връщане)

пристигаме в Игуменица 2 часа преди първото фери (едното е в 8, другото – в 10,30 вечерта), сдобиваме се с билети и уплътняваме времето с обилна консумация на средиземноморска кухня; ммм, октоподът си струва!

фериботна линия Venturis; преди сме пътували със Superfast и си мислим, че имаме някаква идея какво ни очаква; кратък скандал с връзването на превозните средства,

проверка, сваляне на багажа, малко забавни снимки

и тръгваме към палубата; изненадааааа! гореспоменатите фериботни линии нямат нииииищо общо! … общото помещение (към 100 квадрата преко сили) е вече окупирано от турци, тираджии и всякакъв род гастарбайтери, налягали, където може; разнася се специфична миризма от събути обувки и храна, престояла поне 2 дена някъде в кабината на Тир; успокояваме се с мисълта, че имаме каюти – при това с люк…

люкът гледа към общодостъпна открита палуба, мокетът е събрал слоеве генетичен матерял, чак чорапите залепват; поглеждам в банята и бързо се отказвам, защото в багажа ни не се е намерило място за джапанки, а стъпването бос на пода се равнява на медицинско самоубийство… чаршафите, обаче, са чисти и миришат на свежо (!???!!); наспиваме се.

Бари, Италия

масло, вериги, проверка на багажа; готови сме за втория преход

за днес (30.03.2010) – Бари – Таранто – великолетната италианска А3 през област Reggio di Calabria – и ферибот към Месина, Сицилия; към 600 – 650 км.

на излизане от Бари магистралата тангира с великолепния стадион на Ренцо Пиано; не знаех, че е там, но го бях виждала на снимки – не може да се сбърка, дори от далече! едвам се сдържам да не отделям поглед от пътя за твърде дълго … отново не спираме и отново си обещавам да поправя това на връщане…

брули ни колосален вятър през цялото време; пейзажите са хълмисти, минаваме през прекрасна долина с морето от едната страна и величествена планина с бели върхове от другата; ранния следобяд най-сетне излизаме на А3.

А3 е основно пътно съоръжение на южна Италия и свързва Палермо с Реджо ди Калабрия, като се движи основно по западните склонове на планината; долния край на стъпалото на ботушчето – чак до пръстчетата ; в най-южния край планината слиза много стръмно към средиземно море и магистралата представлява последователност от тунели и огромни виадукти, гледката от които е умопомрачителна!

пътят лети над водата,  ниското слънце над морето е разляло лъчи докъдето погледът стига.. едно място ми се е запечатало в съзнанието като снимка – дълъг тунел, след който виадукта е насочен директно към морския хоризонт, оставяйки планината далеч зад гърба ни, толкова висок, че брега долу не се вижда… в дълъг плавен завой, стотици метри над водата, пътят се връща в гънките на планинския склон; там някъде си поех дъх.

стигаме пристанището привечер, изгубваме се, намираме се, изпускаме ферибота, изчакваме следващия, брулени от мафиотски вятър и най-сетне стъпваме в Месина; слънцето залязва; проръмява дъждец; добре дошли в Сицилия!

решаваме, че няма да спим в Месина, а ще продължим до Катания; не обичам да карам по тъмно, още повече мотор, в дъжда! момчетата ми правят ескортриращ кордон с фаровете си след стотина километра вече се оглеждаме за хотел – настаняваме се в Шератон, прибираме моторетките в гаража; само след половин час приличаме на хора (а не на космонавти) и търсим място за справяне с нечовешкия глад, който ни преследва от няколко часа.

попадаме на местна кръчма, пълна с шумни италианци; добро предзнаменование! поръчваме паста като за десетина и скоро вече излъчваме доволно блаженство; дълго няма да ядем нито пица, нито спагети в бг…

душ и по леглата, че утре ще покоряваме Етна

следва…

Valencia – out.

прибираме се към Валенсия

полетът ни е привечер, така че, след като влакчето ни стовари на гарата, разполагаме с цял ден за блажено безцелно шляене; в обсъждане на правилната зигзагообразна траектория:

random (това в дясно е градския манеж за корида)

централните хали

античния пазар на коприна (?!! повече не разбрах)

размотаване по търговската улица

фасадката от ляво привлича вниманието ми

на входа върху полирана неръждаема колона стои този надпис

по-натам от фасадата на този магазин ми пада ченето

бронз, мед или някаква друга слав, ако се чудите – и всяко пано е различно…

за финал – няколко случайни снимки на градски графити, прекрасно вписани в средата

поздрав за Вела и Добри:

и за Красето (това е схемата на метрото, всъщност)

вече имам конкретни планове за края на лятото… до скоро, Валенсия!

Castellon

добре подредени от обилното хранене и още по-обилното количество бяло вино от предишната вечер, понеделник сутринта ни изненадва с ранно събуждане и време за работа; любимото ни такси потегля към Castellon, Меката на испанската керамика, натъпкано с петима архитекти и един Филип (нормален симпатичен човек, нищо, че общува с архитекти…)

пътчето, с размер на магистрала, но без такъв статут, вие в близост до крайбрежието между хълмчета и безкрайни портокалови градини, натежали от оранжеви точици; портокалите се берат от края на есента та чак до напролет (какво си мислите, че работят повечето български гастарбайтери в Испания?!!!); тук-там насред портокалите изникват – ни в клин, ни в ръкав – огромни комплекси от бетонни мастодонти – наследство от испанския строителен бум; някои са недовършени с крановете около тях…

Castellon е малко градче – 100 000 души; броя фабрики за керамика в околностите му беше трицифрено число (не го запомних)…

свършваме си работата, нашашкваме се качествено от нивото на роботизация в производството и привечер ни прибират в хотела; двете женски от групата тихичко се измъкваме с бойната идея да посетим едно място, чиято снимка ни е привлекла на рекламна картичка в хотела.

Музей на съвременното изкуство

(само да ви припомня – градчето е с размера на Ловеч / Смолян!)

понеже сме всеизвестни каръци (аз) музеят се оказва затворен

това не успява да помрачи ни най-малко детската ни радост, подскачайки около онова, което се оказа сградата му

вижте сами

портиера не успя да ни обясни дали инсталацията е постоянна част от сградата или е просто временен експонат (английският му стигаше толкова, че да ни обясни, че в понеделник е затворено); въздишаме малко, слънцето залязва, пием по кафе, щракаме по някой ей такъв кадър

и потегляме обратно, че момчетата сигурно са прегладняли и припадат от жажда

следва