потегляме от Hammerfest много преди изгрев-слънце; северният ледовит океан най-неочаквано се държи като купа с топла супа, макар че нито е супа, още по-малко – топла
сюрреалистичната гледка на димящ океан при -20 С държи ченетата ни в долна мъртва точка; с наближаването на изгрева вълмата замръзнала пара ще се разнасят, но дотогава пътят ни лъкатуши по ръба на фиорда на север, ту влиза в мъглата, ту разкрива обледенени заливи пред нас; Norway, my love…
слънцето най-сетне пробива над зимната мараня и в рамките на половин час околността коренно се променя
ако си мислите, че на нас нещо ни хлопа, отбележете този младеж
мушкаме се под океана, в тунела си е направо топло, +5-6С, пръскалките на чистачките сработват за първи път; стигаме отбивката; знаем, че пътят може да е затворен, но за щастие на отбивката стои тази табела
както и машините, с които се осъществява написаното на нея
докато чакаме да стане 11,30 се събират още желаещи
вдигат бариерата и, водени от огромната машина, потегляме на север – към най-северната точка на Европа
не след дълго стигаме заветната точка – от тук на север е само Северният Ледовит Океан.
добре, че няма да се наложи да нощуваме тук, защото опитите на Николай с иглуто са пълен провал
на носа има вдигнато монументче и ние се разписваме по предназначение
при почти -10С и никакъв вятър мястото изглежда топло и приветливо; дори лятото носът е често забулен в студена лепкава мъгла и брулен от влажни северни ветрове; за нас всичко е утихнало, небето е чисто, а слънцето шари с дългите си сенки…
зенит (нали ви казвам – три пръста над хоризонта)
и два часа след това
ранният следобяд ни повеждат на обратно
а пред нас са се опънали повече от 700 км. белота до Ivalo, обратно при финките; раздялата с Норвегия е болезнена, както винаги; дори не подозираме какво ни очаква по пътя…
Rovaniemi е офицялно разположен НА полярния кръг; или поне така твърдят всички пътеводители, включително и арката, разположена на E75 на излизане от града
по покана на едни симпатични младежи - INDESIGN – започваме кратка рубрика , скромно наречена ”къща-мечта” (поне два месеца ще ви досаждаме, така че – заредете се с пуканки и минерална вода, да нямаме обезсолени и дехидрирани!)
ето я първата “архитектурна” къща-мечта
вероятно бихте очаквали къщата-мечта на един архитект да бъде конкретна, да бъде готов проект, с планове и перспективи, с матеряли и детайли; всеки от нас е проектирал в мислите си поне една – аз измечтах първата си такава докато бях студентка, а след петата спрях да им обръщам внимание; затова няма да ви занимавам с рисунки, красиви визуализации и друга конкретика, налична в тонове из мрежата (разочароващо, нали?!)! ще ви разкажа друго – това, което е в основата на всяка от тези мечти и ще се опитам да потърся причината за него…
1. човекът (и архитектът, в това число, независимо какво си мислят някои колеги ) е рожба на природата, сиреч животно – и неговата най-естествена среда е на открито, сред природата; от тук следва най-логичният извод – моята къща-мечта винаги се опитва да постигне най-пълно съответствие с условията на тази среда, основното от които е слънчевата светлина… извод 1-ви – затвореното пространство на къщата-мечта осигурява на мен и семейството ми идеални порции слънчева светлина в рамките на природната среда, в които е поставена; това, разбира се, зависи от конкретния климатичен пояс, температурни условия и т.н., затова под “идеални” разбирам и контролируеми; но дори казано така – това все пак означава Големи прозорци; май имаше някъде едни изследвания за пряката връзка между количеството слънчева светлина, на което сме изложени и подсъзнателното ни субективно усещане за щастие.
2. човекът е също така и хищник (хайде, хайде, иначе нямаше да има цивилизация изобщо) – за хищниците е от изключителна важност да могат да виждат ясно, на далеч и “стерео” извод 2-ри – моята къща-мечта ми предостява невъзпрепядствана гледка на далеч, проследим с поглед хоризонт и пълна визуална информация за заобикалящата ме среда (упс, прозорците станаха още по-Големи); тя е разположена или малко по-високо от околния терен, или е на склон, открит към долина, или е на ръба на морето, или е по-горните етажи на висока сграда – и колкото по-надалеч виждат очите ми, толкова по-добре… замисляли ли сте се от какво най-много ви е страх? мен – от неизвестното; сякаш възможността да виждаш на далеч не се простира само в буквалните измерения на ежедневното ни щастие, а и в преносните…
3. човекът, макар и хищник, е бозайник - тоест, отглежда поколение в определен период от живота си, и в природата му е заложено да търси сигурност, да си устройва убежища, в рамките на които да може да осигури спокойствие и сигурност за отрастването на беззащитните си малки (не се смейте, това си е там, в гените ни, особено женските) извод 3-ти - къщата-мечта ми осигурява “гръб” - моята винаги го прави и буквално ; това е пряко свързано с извод 2, тъй като по този начин визуалната информация (от Големите прозорци) се съсредоточава само в част от 360-градусовия хоризонт, докато другата част е плътна, дебела, сигурна защитна бариера; всъшност мисля, че човек търси “гръб” във всички неща около себе си – в семейството си, в приятели си, в екипът от хора, с които работи – и усещането, че го има, е много важна част от самоопределянето ни и разбирането ни за щастие.
4. от до тук изложеното излиза, че моята къщата-мечта се носи на огромен дирижабъл - затова стигаме до друг важен извод, произтичаш от точка 1 (или може би не?!?!) - усещането за свобода; странно е, че то идва чак на четвърто място, но колкото и да е странно (или може би не е????), то всъшност не може да съществува без предишните три (лично мнение, оспорете го, if you dare…!) извод 4-ти – моята къща-мечта не ме ограничава по никакъв начин, дори напротив – във всеки един момент аз мога да отворя онези Големи прозорци и да прекрача през тях в лоното на Майката Природа; нещо повече – достатъчно е само да погледна, за да почувствам, че вече съм прекрачила, no restrains… това усещане, свободата, всъшност е възможността за право на избор и без него, без осмисленото осъзнато такова право във всеки един момент каквото и да било човешко у нас се изкривява и изражда… но наличието му е гаранция за мир в душите ни.
5. последно – и спирам; правото на избор е особена категория – не струва пукната пара без информация за този избор, демек тук идва понятието “информиран избор”; инфомацията обаче не е нещо, което просто ти се сервира на готово, в паничка – трябва да се напъваш за него, трябва да полагаш усилия, за да си сигурен, че си здраво стъпил на земята и когато правиш избор – да знаеш какви ще бъдат последнвията от него; а ние, хората, доста често сме примамени да се отпуснем по течението, склонни сме да приемаме разни неща за даденост, да губим връзка с кораба-майка… затова гну-то безгрижно се отделя от стадото към ленивите води на Нил да утоли жаждата си и скоро се озовава в отворената паст на крокодилите – приело е сигурността за даденост. извод 5-ти, последен – моята къща постоянно ми напомня коя съм – в Големите прозорци зимата опират еднометрови преспи снят, а вътре е топло и играе огън, вятърът брули есенните листа във витрините и ако посегна да отворя, ще чуя песента му – но вътре е тихо, пролетните води на придошлата река правят от малкия воден праг бушуващ водопад от разпенени пръски, а вирът заплашва да прелее – а вътре е сухо, лятното слънце прегаря тревата на моравата в пепеляво жълт цвят, а вътре е прохладно… и всеки ден това ме кара да се усмихвам - защото го виждам и осъзнавам и няма опасност да започна да го приемам за даденост…
мога да ви разкажа още много подробности – как къщата се грижи сама за себе си, как се самопочиства, как ми прави кафе сутрин, след като са ме събудили първите лъчи на слънцето… но никоя от тези подробности няма да има смисъл без тези основополагащи 5 – светлина, гледка, сигурност, свобода, право на информиран избор; хехе, пък и подробностите са работа на архитекта…
седя си кротко в Атиа и докато обсъждаме стикерите за един интериор, пред погледа ми се мяркат странни бюстове и познати каменни лица в мащаб 5:1
и понеже в подобието на държава, което обитаваме текущо, от 20 години никой не е поръчвал и правил нови такива, та се сещам – трябва да са от преди въпросните години, от онова – зачеркнатото време, което сякаш всички в милата ни татковина се правят, че не е било, или се опитват всячески да унищожат белезите от него, че да изглежда, че не е било.
приближавам се на тръгване към задния двор и :
за поколението, което идва след мен – това е Чичко Ленин
а фигурата, превъзхождаща всички останали три пъти – Георги Димитров
в дъното, между клоните може да забележите петолъчката от партийния дом
всъщност, ако се загледате на сградата има и табелка – музей на социалистическото изкуство
добро или лошо, всичко това е било градено с младостта на нашите майки и бащи, тяхната енергия, жизнен ентусиазъм и творческа сила; благодаря Ви мили хора, задето се грижите то да остане за внуците им и да не се стопи в лапите на криворазбрания политически нихилизъм като Мавзолея!
сполай и успех! очаквам откриването на музея с нетърпение….
ето го и последния ден в тези приказни и неочаквани земи; предвкусваме заминаването още от вчера, но някак се опитване да не обръщаме внимание на горчилката; за целта имаме програма за деня и тя, разбира се, започва в
HARPA
Harpa е новата концертна зала на Рейкявик, за която жителите на града мечтаят от много, много, ама много отдавна; за нация, чиито основи са изплетени от музика, липсата на адекватно място, посветено на Нейно Величество Музиката, е било болезнено и горчиво; въпреки краха на исландската икономика преди няколко години и многото стопирани проекти, залата вече е факт – построена в периода на най-тежката криза, вероятно с много компромиси и перипети, но – факт.
архитектурните блогове в мрежата следяха от близо прогреса й, има достатъчно филмчета с интервюта с архитекти и дизайнери, снимки и коментари за любопитните; ще спестя разказите на авторите и концепцията и ще ви разкажа само личното си впечатление
Harpa (което означава просто арфа) се вижда от всякъде – достатъчно е само да се излезе на крайбрежната улица
мисълта, че утре вечер трябва да се качим на самолета, вече пари в гърдите ни; струва ни се, че сме тук едва от вчера и едновременно с това – от поне няколко месеца…
след кратък разбор на предстоящия ден решаваме, че все пак ще направим обиколка на западните земи – вдаден в океана на запад полуостров с ледник в края
) е рожба на природата, сиреч животно – и неговата най-естествена среда е на открито, сред природата; от тук следва най-логичният извод – моята къща-мечта винаги се опитва да постигне най-пълно съответствие с условията на тази среда, основното от които е слънчевата светлина…
