Malta 03 – Etna

01.04.2010

отваряме очи,  Етна е все така непоколебима срещу нас, а гледките от хотела – все така умопомрачителни

закуска, багажа по моторите, стартер и – нищо… единия мотор мълчи като пукел! бързи ремонтни дейности, момчетата се щурат нагоре-надолу

и след половин час неуспешни опити – младежът от рецепцията, костюмиран, пристига с пластмасово куфарче с кабели за ток, надписани, подредени, прошнуровани …

потегляме

пътят ни към вулкана минава покрай местна забележителност – тясно ждрело от бързо застинала лава; брошурките изглеждат обещаващо, а и кадрите на Добри от Ирландия ме карат да очаквам приказни форми…

пътят до долу е затворен, успяваме да видим само това, макар че си плащаме доволно за вход..

леко ядосани сгъваме цирка и поемаме към главната цел; пътчето минава през сициалнски селца

след последното населено място пътят нагоре изглежда така

обратните завои са надписани и обозначени, асфалтът е безупречен, ние сме единствените на пътя и, за наше щастие, сме на по 2 гуми!

……

пристигаме в подножието, пътят свършва

Николай показва как е стигнал до тук

от тук до под кратера има лифт, който не работи… (сигурно е от датата! втори път за днес…)

хващаме наобратно по перфектния асфалт между застиналите потоци лава

кратка справка за правилната посока

последен поглед нагоре

и газ към Поцало, че гоним ферибот; пристигаме час по-рано, пием по кафе и скоро сме натоварени;  прекрасна лодка – бърза, луксозна, английски мениджмънт (и английски цени), за моторите има специални укрепления

пристигаме в Малта по тъмно… ъъъъ, и всички карат НА ОБРАТНО! свиква се (почти), но в началото шокът е колосален, особено в кръговите, които са в изобилие и също се въртят на обратно.

следва

Malta 02 – Sicily

31.03.2010

ставаме с изгрева, просто така; от стаята се вижда морето на изток и слънцето приятно ни погъделичква в леглата…

през улицата

закуска, блажено кафе на терасата и обратно в скафандрите

верните ни кончета

съсредоточено връзване на багажа

денят ни започва със спирка на пристанището на Катания, за да се сдобием с билети за ферито към Малта

и поемаме към Етна; по пътя спираме до този пушек

това нещо се яде, ако се чудите; не разбрах какво е всъшност, нито как се казва, а докато сколасам да извадя фотото момчетата вече бяха омели онази част от него, която всъшност става за ядене…

стигаме до градчето Castellmola, удобно приседнало точно под вулкана

присядаме и ние, след като успяваме да се загубим по единствената му улица (единствена, ма пък с какви завои…)

групата отново се събира

и продължаваме да катерим нагоре; скоро стигаме до тази площадка

и моментално се отдаваме на фотография

кратко съвещание – предложението за нощуване тук някъде се прие с пълно единодушие (на никой не му се мърда от тая гледка!) още един тигел до най-горе и бързо си намираме правилния хотел – гледката от стаята и … абе, от всякъде всъшност, е

странно усещане – Етна силно доминира над пейзажа наоколо с измамно спокойствие и блаженство; лава до тук няма как да стигне, това е първата мисъл – а мястото, на което се намираме, няколко пъти е било обезлюдявано от силно отровния пушек и вулканична пепел…

моторите са паркирани, ние – преоблечени, седим в местно кръчме, а слънцето се опитва да залезе над Етна

следва

Malta 01

29.03.2010 неприлично рано сутринта – ОМВ-то на околовръстното

другите двама – Мони и Владо, вече ни чакат

кафе, бензин, малко никотин и всичкия ентусиазъм на света – кръвта ни ще закипи всеки момент, чакали сме цяла зима; сезонът в София още не е открит, температурите са 15-16, но там, накъдето сме се запътили, прогнозите предвещават слънце.

днешният маршрут – София – Сандански – Солун – Игуменица, 650 км. основно нови гръцки магистрали

до този момент и двамата (аз и Ники)  не сме минавали повече от 250 за един ден, да не говорим, че общия ни стаж на две гуми е не повече от 2000 км.

началото е пълно с открития:

предишната вечер, при събирането на багажа – повторихме упражнението около 3 пъти, като всеки път количеството му намаляваше с по нещо, докато накрая чантите щастливо се затвориха почти с пукане по шевовете (ха, до сега допълнителния пуловер никога не е притежавал на Паджерото! за вафли и минерална вода и дума не може да става…);

на границата Трябва да си свалиш каската (което дори не ти хрумва);

плащането на пътните такси на магистрала с мотор е майсторство, което се придобива с мноооогооооо практика

носенето на големия фотоапарат, ваденето му от багажа и прибирането му е Ултра досадно, добре, че колегите носят сапунерки в джобовете

гръцките бензиностанции са най-мизерните в Европа и, дори да са на някоя верига, има прилично голяма вероятност някой да си е говорил с помпите и броячите им от близо…

това не успява да помрачи ентусиазма ни, а и последните 200 километра преди Игуменица минават през приказна планина с великолепни пейзажи; в тунелите носовете ни се смръзват

слизането на магистралата към средиземно море е великолепно! (няма снимки! – мммдааа, ръцете ми са заети с управление на двуколесното, а не може да се спира за щяло и нещяло… мислено си обещавам да снимам на връщане)

пристигаме в Игуменица 2 часа преди първото фери (едното е в 8, другото – в 10,30 вечерта), сдобиваме се с билети и уплътняваме времето с обилна консумация на средиземноморска кухня; ммм, октоподът си струва!

фериботна линия Venturis; преди сме пътували със Superfast и си мислим, че имаме някаква идея какво ни очаква; кратък скандал с връзването на превозните средства,

проверка, сваляне на багажа, малко забавни снимки

и тръгваме към палубата; изненадааааа! гореспоменатите фериботни линии нямат нииииищо общо! … общото помещение (към 100 квадрата преко сили) е вече окупирано от турци, тираджии и всякакъв род гастарбайтери, налягали, където може; разнася се специфична миризма от събути обувки и храна, престояла поне 2 дена някъде в кабината на Тир; успокояваме се с мисълта, че имаме каюти – при това с люк…

люкът гледа към общодостъпна открита палуба, мокетът е събрал слоеве генетичен матерял, чак чорапите залепват; поглеждам в банята и бързо се отказвам, защото в багажа ни не се е намерило място за джапанки, а стъпването бос на пода се равнява на медицинско самоубийство… чаршафите, обаче, са чисти и миришат на свежо (!???!!); наспиваме се.

Бари, Италия

масло, вериги, проверка на багажа; готови сме за втория преход

за днес (30.03.2010) – Бари – Таранто – великолетната италианска А3 през област Reggio di Calabria – и ферибот към Месина, Сицилия; към 600 – 650 км.

на излизане от Бари магистралата тангира с великолепния стадион на Ренцо Пиано; не знаех, че е там, но го бях виждала на снимки – не може да се сбърка, дори от далече! едвам се сдържам да не отделям поглед от пътя за твърде дълго … отново не спираме и отново си обещавам да поправя това на връщане…

брули ни колосален вятър през цялото време; пейзажите са хълмисти, минаваме през прекрасна долина с морето от едната страна и величествена планина с бели върхове от другата; ранния следобяд най-сетне излизаме на А3.

А3 е основно пътно съоръжение на южна Италия и свързва Палермо с Реджо ди Калабрия, като се движи основно по западните склонове на планината; долния край на стъпалото на ботушчето – чак до пръстчетата ; в най-южния край планината слиза много стръмно към средиземно море и магистралата представлява последователност от тунели и огромни виадукти, гледката от които е умопомрачителна!

пътят лети над водата,  ниското слънце над морето е разляло лъчи докъдето погледът стига.. едно място ми се е запечатало в съзнанието като снимка – дълъг тунел, след който виадукта е насочен директно към морския хоризонт, оставяйки планината далеч зад гърба ни, толкова висок, че брега долу не се вижда… в дълъг плавен завой, стотици метри над водата, пътят се връща в гънките на планинския склон; там някъде си поех дъх.

стигаме пристанището привечер, изгубваме се, намираме се, изпускаме ферибота, изчакваме следващия, брулени от мафиотски вятър и най-сетне стъпваме в Месина; слънцето залязва; проръмява дъждец; добре дошли в Сицилия!

решаваме, че няма да спим в Месина, а ще продължим до Катания; не обичам да карам по тъмно, още повече мотор, в дъжда! момчетата ми правят ескортриращ кордон с фаровете си след стотина километра вече се оглеждаме за хотел – настаняваме се в Шератон, прибираме моторетките в гаража; само след половин час приличаме на хора (а не на космонавти) и търсим място за справяне с нечовешкия глад, който ни преследва от няколко часа.

попадаме на местна кръчма, пълна с шумни италианци; добро предзнаменование! поръчваме паста като за десетина и скоро вече излъчваме доволно блаженство; дълго няма да ядем нито пица, нито спагети в бг…

душ и по леглата, че утре ще покоряваме Етна

следва…

Etna