ALICANTE 2019/1

Posted: октомври 26th, 2019 | Author: Gergana Milusheva | Filed under: around the world, building materials, trips and notes | Tags: Alicante, Levantina, Techlam, tramstop, Вента | No Comments »

това е историята на едно пътуване до Аликанте, откраднато във време, когато няма време

някак в средата на най-активната лудница след летните отпуски, когато целокупния български инвестиционен потенциал се е засилил активно да проектира, инвестира и строи – се вмъкнаха едни 4 дни, изпълнени с топлото слънце на южна Испания, смях, плочки и малко архитектурни забалежителности.

Благодарим искрено на милите хора от Вента, които стоят зад това откраднато време, организацията му и най-вече за това, че са толкова мили, че не можахме да им откажем.

… 21-22.10.2019

летим до Аликанте по късни доби, кацаме и след кратко обикаляне на кварталчето, където е хотелчето ни, успяваме да намерим затварящо заведение, където се смиляват над нас, нахранват ни и ние бързо се разпределяме по леглата, че да може на сутринта да сме свежи за основната цел на посещението ни:

фабриката на LEVANTINA, производството на TECHLAM.

ако някога сте били във фабрика за производство на плочки (като мен), си мислите, че няма какво да ви изненада.

принципната технология за произвоство на керамика не се е променила съществено от как хората са измислили керамиката – мешаш глината с вода и разни други примеси, формоваш, пресоваш (ако можеш), рисуваш нещо/глазираш (ако искаш), сушиш и печеш (колкото можеш); точната смеска, формула, температура, налягане и т.н. на горните процеси може да те доведе до много и различни форми на керамика – от сушени на слънцето кирпичени тухли до клинкер, теракота, фаянс, ганитогрес… процеса е бавен, дълъг, трудоемък, енергоемък и обичайно заема поне десетина декара халета.

всичко това – за да си направим нещо, което да наподобява физическите характеристики на естествения камък, но да е в угодна ни форма, габарит и повърхност; ако можехме лесно да добиваме, дълбаем и дялкаме камъка и го имаше в изобилие – никога нямаше да стигнем до керамични изделия; ама на! – пусти камък тежи, не навсякъде го има и мноооого трудно се обработва.

затова при пристигането ни в Techlam очаквам да видя огромни халета, простряли се до където ми стига погледа и плацове с палета с плочи, готови за експедиция.

нищо подобно.

Techlam произвеждат нещо, наречено синтерован камък и въпреки, че прекрасно познаваме плочите (на пръв поглед неразличими от гранитогрес с изключение на невъзможната си дебелина от 5 и 3 мм)

– технологията, която стои зад тези триметрови архитектурни въжделения всъшност е маааалко по-различна.

за мащаб малко

та, що е то Синтерован камък и има ли то почва у нас.

Процесът, наречен синтероване, всъшност представлява пресоване под високо налягане на много фино смляни частици от суровината, водещо до силна адхезия на повърхността на тези частици, на атомно ниво; точно същия процес е виновен за образуването на утаечните и метаморфните скални породи дълбоко в земните недра.

след като натиснем финия прах – все пак го печем, че да не решат частиците да се разделят по невнимание, макар матеряла вече да има първоначална твърдост и якост; в металургията това е спестило колосални количества енергия, защото синтерования метал не е необходимо да бъде нагряван до точката на топене; в произвоството на керамика – до значително намаляване на дебелината.

изглежда нереално, нали? и на нас така ни изглеждаше, нищо че го видяхме с очите си.

след няколко тигела напред назад покрай новичката поточна линия, която няма и стотина метра, около триста тъпи въпроса към домакините ни и още толкова тъпоумно ухилени физиономии в резултат на отговорите – идва време за обяд.

а испанците обядват! дълго. бавно. точно както имахме нужда на фона на истеричното ни софийско ежедневие; традиционното ястие на тази част от Испания е паеля – демек ориз с нещо си, а за ориза си трябва подход:

докато приключим с обяда – работния ден е превалил и ни остава само да се по-разходим из Аликенте, така, лежерно, преди вечеря; разбира се, случайната разходка е тайничко режисирана и минава през … ми, през архитектурни забележителности, през какво друго.

първата от тях е наш стар познайник от времето на конкурса METRO2020 и се е загнездила трайно в сърцата ни; та представям Ви:

Трамвайната спирка.

историята на познанството ни е дълга и наистина пълна със замечтани въздишки от наша страна, така че нареждаме нещата да се върнем и по тъмно до нея (не беше трудно, предвид неприличната й близост до хотелчето ни)

левитирането на това навесче се е запечатало в сърцата ни и има защо; сградката е дълга 36м. и е подпряна само на две точки на около една трета от дължината си; оказа се, че е изцяло стоманена и лекичко ръждясала тук-там, но това не я направи по-малко пленителна; може би дори напротив – ръждата я правеше някак … откровена.

и за да не си мислите, че това е единичен случай, ето още две спирчици на Аликанте:

и втората, която е в центъра, където трамвайчето е станало метро

улиците ни извеждат неусетно на брега на средиземно море, като при всеки порядъчен град, разположен на въпросното море; крайбрежната променада е настлана с пъстри вълнички от мъъънички каменни квадратчета

там стои и ей това недовършено нещо; то е от онези странни архитектурни творения, които на снимка в Archdaily изглеждат феноменално, а на живо предизвикват леко недоумение тип wtf…