ArchAUSTRIA 03|02

Какво ще видим днес…

MURAU | Coffee bar

Steinbacher Thierrichter , Wien

Слизайки от микробуса, на отсрещният бряг на р. Мур, ми трябваше известно време да фокусирам кафенето. Благодарение на колегите, които насочваха фотоапаратите си в конкретната посока и аз успях да го видя. 🙂

Изключително динамично формообразуване, за малко щях да кажа контрастиращо на околният пейзаж….може би защото ми се искаше…. Но дали заради автентичната градска архитектура, нацвъкана с дребни детайли и цветове и стръмни скатни покриви, отдалече този архитектурен героизъм, за мен остава малко омаловажен. От долу има нещо като колонки, които наред с високата растителност, убиват желаният от мен конзолен ефект.

Личното ми усещане е, че ако елиминирам заобикалящата градска среда и поставя това нещо в гората, то би изглеждало в пъти по-добре. . Ако желанието на автора е било сградата да се впише в градската среда и да не впечатли с конзолният си ефект – то за мен го е постигнал. На толкова бъбрива среда бих поставил нещо малко как да кажа по- обобщено…ама кой ли ме пита.

А иначе сградата е стъпила върху съществуваща постройка и надвиснала върху крайбрежната алея на река Мур.

До някъде със смесени чувства тръгвам по живописната макар и в средата на месец Октомври улица на гр. Мурау в търсене на входа.

Доста свежо усещане, дори и в този мрачен ден със ситен дъждец. Колоритна среда с внимание към всеки елемент.

След кратка разходка по улицата и цъкане с постоянно мотаещият ми се въпрос – защо и при нас не може така, стигнах до набелязаната цел.

Входа представлява огромна автентична порта на фасадата на типичната спретната къща. Интересен тук е детайла за осигуряване на място на врата чрез ниша в сводестият таван.

Веднага хваща окото светещата в пода лента, която трябваше да ме заведе до така очакваното от мен място.

(ГМ – и е РОЗОВО!?%“?№-….)

Коридора водещ към кафето, напрактика пресича жилищната сграда, за да ни отведе в нещо като вътрешен двор, където има опция – връзка към крайбрежната алея под самото кафе.

И отново прави впечатление динамиката на формите и перфектен детайл.

Аз избирам първо кафето… с нетърпение да се насладя по-различната емоция, която може да ми предложи това кафене…

В интериора динамиката на екстериора е внесена чрез двустранни сепарета с дивани следващи извивките на прозорците и светещ бар. Плъзгащи се витрини от пода до тавана водещи до тераса. Добро впечатление правят и фините конструктивни елементи покрай прозорците, които са единствената реално видима част от конструкцията на тази 9м. конзола.

До тук добре, обаче защо е този плътен висок подпрозоречен парапет вътре и отвън на терасата??? Да, нависоко си, имаш 180 градусов пейзаж, но благодарение на тази малка плът имах усещането че не съм на конзола, а на остъклента тераса на някоя хижа.

Това създава преграда и ограничава видимият пейзаж в най-важната за мен /все пак съм на 9м конзола/ част – надолу – към реката, към алеята покрай реката. Дребни пробиви под нивото на масите и един централен тип маса в пода, на който ако не се наведеш над него няма да разбереш, че всъщност е дупка.

Останах разочарован от краткият ми престой в кафенето. Силно динамичната архитектура на мен лично ми предложи статично и скучно изживяване.

За разбиращите немски може да е интересно…

Изненада ме факта, че това нещо е излязло половин милион Евро или 6000 Евро/м2!

Е, на печелившите – честито!

На излизане поемам към подхода свалящ ме до крайречната алея. Пътя до там е романтично изживяване – автентичен старинен тунел със стъпала през старата сграда.

От долу на фона на небето конзолното кафене изглежда далеч по добре.

(ГМ – вввввЪЪЪЪЪх! ееее, това си заслужава дори само, за да бъде вадено услужливо от задния джоб при най-малкия намек, че някоя си конзола била голяма и ние не сме ли знаели какво е това гравитация. “НАЧИ!)

Всъщност колонките по-долу би трябвало по общи предположения да са водачи за екран, който влиза в шлица. Но след кратка справка с google излезе, че всъщност тези две колонки са водачи, НО не за екран а за дограмата отгоре – цялата се спуска в пода!?

http://www.homedit.com/modern-open-space-coffee-bar-in-murau-austria/

Според мен за още някой лев трябваше да ги направят и те да се прибират,сгъват или нещо подобно.

Тръгвам по обратния път към микробуса и се натъквам на нещо наистина приятно:

Една чудесна пейка обгърнала ъгъла между улицата и сградта.

Качваме се в микробуса с нетърпение за поредната модерна архитектура.

––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

Вози се нашата чета в колата

а ситен дъжд се сипе над гората.

Тръпнем да видим следващото творение,

или нечие геройско изпълнение.

… Всъщност стихчетата с които си разнообразявахме пътуването бяха доста по-живописни 🙂

––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

Следваща спирка :

KATSCHBERG| EdelWeiss Residences

Matteo Thun & Partners

Пристигаме в Качберг в близост до нашата точка . Тук трябва да благодарим на нашият шофьор Ники, който въпреки летните гуми се носеше като фурия по планинските пътища.

Времето е с разкъсана облачност и лек ветрец. Лек, лек покрай ниските къщурки е лек ама покрай тези „бидони“ така се завихря, че щеше да ни отнесе.

Посреща ме лунен пейзаж с кацнали две ракети – междублоковото пространство, което изглеждаше като площад, беше с навалял сняг по който нямаше и една стъпка… защо ли? Е ние го по отъпкахме.

Под този площад е разположен подземен паркинг, откъдето хората директно без да излизат навън да могат да се приберат вкъщи…Колко гениално?!

Странно, но нямаше следи от живот. Стана ми малко тъжно за живущите в тези колоси. Да нямаш пряка връзка с терена…а да се намираш на такова място.

Входчетата са имплантирани, малко ала трябва да има вход – е ми да го сложим.

Колко леко стоят на фона на всичко останало 🙂 … чак обектива не може да ги хване…

Колегата Мишо все пак е успял да се добере до терасите и да снима така да се каже отвътре – навън. Аз по това време най- вероятно вече съм бил в микробуса, някак задоволен от видяното за 10-на минути.

Ето какво виждат хората настанили се там…няма да коментирам 🙂

Все пак тази ажурна дъсчена обвивка олекотява тези чукундури…може пък просто аз да съм бил в кофти настроение. (ГМ – не бе, просто беше много студено…)

Стига толкова…пак много стана.

–––––––––––

Качваме се пак в микробуса,

пейзажи сменят се край нас,

от Алпите се спускаме със бясна газ.

––––––––––––––––

ERL | Festival Hall

Delugan Meissl Associated Architects, Vienna

Тук е мястото да благодарим на Мина, на която дължим посещението си тук.

Пристигайки на мястото още преваляваше онзи ситен дъждец който ни валеше в гр. Мурау. Минути по-късно се показа слънцето и изгони всички облаци, разкривайки ни интересната геометрия на двете сгради.

Спряхме до старата сграда, която носи динамиката на своето време. Въпреки солидният си плътен обем, това че е отлепен от земята и „мрежата“ от квадратни прозорчета създава баланс и сградата изглежда лека и човешка.

Все пак първоначалният замисъл беше да посетим съседната сграда – „сайлонският кораб“, както го определи Ники, затова се насочихме на там. Имахме уговорка с една Госпожа от персонала на залата и въпреки усилията на шофьора, който се съобразяваше с всичките ни физиологични нужди, закъсняхме с 15 минути. Все пак поогледахме се някой да ни отвори, но нямаше никой…

Сградата сякаш излиза от терена, част от нея е плъзнала бутафорно по предният скат. Главен вход – по стълбите и достъп за инвалиди изнесен встрани, по който чрез тунел водещ до асансьор може да се качи до нивото на фоайето.

Вторият вход, по-скоро изход е отляво, достъпен по дълга алея.

Залавяме се да снимаме това благодатно на ракурси и детайли творение.

Плоскостите са прецизно изпълнени с изключение на няколко ръба, където фугите се разминават, но това на фона на цялото е пренебрежимо…

Парапета, въпреки финният си контур предлага скрито осветление с доста простичък детайл.

Тъкмо когато си мислехме, че ще трябва да се задоволим с екстериорните снимки и тук-там каквото се вижда от интериора през входните витрини, по някаква случайност обикаляйки около сгрдата, Краси, Роси и Вела успяха да се свържат с Госпожата от персонала и ето че вратите за нас бяха отворени:).

Интериора – елегантен и спретнат, кореспондиращ с екстериорната динамика. Достатъчно просторно и комфорно усещане ми донесе престоят в фоайетата на двете нива. Фуги при преминаване на вертикала към хоризонтална плоскост…потопени шпроси…подови конвектори и качествени материали…

Оглеждаме набързо и се качваме на второто ниво по удобна широка стълба с малко странен за мен детайл при връзката на стъпалата към стената. Може би донякъде свикнал с дотук видяният категоричнен подход, тук това отделяне ми изглеждаше някак вяло.

Фоайето на горното ниво има връзка към тераса, предоставяща прекрасна гледка на запад, където слънцето се готвеше за почивка. От тук може да се види старателното изследване на връзката с околният пейзаж – огромната козирка се е надвесила с ъгъл, който повтаря отсрещният хълм, без да скрива каквато и да е част от него.

Толкова близо до надвисналата козирка на терасата, усещането за мащаб беше потресаващо…

След като се насладихме и на това място, се запътихме към залата, чийто вход е от фоайето на това ниво.

Какво да кажа за залата – жестока е. Контрастираща с топлият си материал на фоайето и екстериора, но запазвайки пак тази динамика.

Акустичните чупки по стените и таваните се преплетени, което заедно с еднаквото им третиране и осветление, придава на това пространство съвършена завършеност. Всъщност цялото това формообразуване е статично и не предоставя възможност на корекция в акустиката. Не знам как са го постигнали /софтуерно или с много проби и грешки/, но докато се разхождах навсякъде в този обем успявах да чувам речта на услужливата Госпожа, която любезно ни предоставяше информация за всичко от което се интересувахме.

А…един недостатък – столчетата ми бяха тесни и малко неудобни.

Cityscape на сцена 🙂

След дълго съзерцаване на залата, се отправяме към служебната част. Качваме се по една двураменна стълба няколко нива по нагоре, преодолявайки височината на залата и двете обществени нива. Служебната част е някак прекалено неглижирана. Добре, всичко е насочено към обществено достъпното, но според мен търпеше малко цветни „петна“, може и от евтин материал.

Дълги, еднообразни и изкуствено осветени коридори…

Спускаме се по стълбата от другата страна в близост до изхода на залата на партерно ниво. Вдъхваме за последно от балансираният интериор и напускаме сградата. Благодарности за търпението!

Все пак формализма е взел и няколко функционални и утилитарна жертви, които според мен си струват.

Административната функционална група е разпокъсан простиращ се на няколко нива лабиринт – коридори с изкуствено осветлени обикалящи цялата сграда. Само няколко кабинета могат да се похвалят с прозорци, умело скрити на задната фасада. Дамата от персонала не беше щастлива от този факт, но в предвид интереса към така създадената сграда, беше почти съгласна с тази жертва.

Ако си мислите, че издаденият връх напред е част от залата…то сте в голяма грешка. Всъщност този връх в по-голямата си част e бутафорен, лишен от каквато и да е утилитарна функция.

http://www.detail-online.com/architecture/news/fibre-cement-tangram-puzzle-festival-hall-by-delugan-meissl-020653.html

Залата е вкопана навътре в терена, което е довело до грандиозен изкоп и укрепване, но затова пък сградата е скрила този иначе колосален обем и съпътстващите му функционални групи.

Като заключение сградата ми направи добро впечатление, едновременно силна и мащабна, крайно противоположна на съществуващата, което я прави още по-силна. В предвид, че нямаха градоустройствено присъствие с което да се съобразяват, двете сгради си стояха там съвсем на място.

Качваме се изморени в микробуса и поемаме към дестинация Инсбрук, където ни очаква жадувана почивка.

––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

Минаваме през крайпътен супермаркет с приятна ажурна обвивка от стволове на дръвчета, създаващи частично открито пространство, което освен, че вписва сградата много приятно в околният пейзаж, носи и допълнителна добавена стойност…